Движението е онази виталност, която вдъхновява психичното да твори. То е сигналът, който напомня на телесните системи, че са действащи, ангажирани и живи. Психичният и телесният живот сякаш съществуват в едно изначално, непрестанно взаимодействие – почти слети в символите на общия си език.
Да се движа означава да съществувам – в пулсацията на всяка клетка и непрестанния и обмен в средата, в ритъма на дишането, пулса на сърцето, съкращаването на мускулите. Движението е първата форма на желание – още преди желанието да бъде назовано. То е сякаш равностойно на живостта. Да се движа означава да участвам, да искам, да търся, да споделям, да усещам.
Неподвижността от своя страна също е нужна и ценна. В нея има пространство за преработване, осъзнаване, рефлексия и интегриране на преживяното.
Но има и една друга неподвижност – тази, в която човек вътрешно престава да се придвижва на някъде. И макар да се движи в живота през ежедневните задачи, усеща, че нещо в него е застинало. Един конфликт се повтаря отново и отново, една загуба не може да бъде преживяна до край, едно решение остава невъзможно, едно желание не получава разрешение да бъде пожелано и последвано. Нещо има нужда от посока, а друго го задържа и заглушава. И голяма част от енергията започва да се изразходва именно в това удържане. Подобен процес е много фин и по-често незабележим на фона на гръмката ни рационалност – тази, която дава стабилност, предвидимост и чувство за контрол.
И макар, че човекът е едно конфликтно същество, постоянно изправено пред предизвикателството да поддържа противоречащи си представи и изисквания, там някъде в тишината той е способен да създаде пространство за движение в правилната посока. Понякога дори да се поразмърдаме чисто физически, да излезем навън на слънце, да вдигнем някак пулса си, да се протегнем, да затанцуваме или подскочим като дете вече е послание за нужда от автентична живост, а именно тя ни връща към ония знания, които не знаем, че знаем, но които са като наръчник за управление на собствения ни модел същност. Нека се връщаме там да четем себе си, а после да живеем себе си.